ГРАДЕЖ: Масонството в художествената литература

Великата ложа на старите свободни и приети зидари в България счита, че като майка на всички регулярни Велики ложи в България, е призвана да дава информация и разяснение относно същината на масонството. По тази причина причина може да достъпите следния градеж на масонска тематика:

Масонството в художествената литература

Литературна интерпретация на ритуал за приемане в масонска ложа ни предлага полският класик от началото на века Стефан Жеромски в най-добрия си роман – “Пепелища”, издаден у нас в поредицата “Световна класика” през 1975 г.
Според самия Жеромски “Пепелища” са един своеобразен предговор към лекция за духовния живот в Полша под чуждо владичество през XIX век.
Промяната на душите и съвестите на хората е далечната цел на автора, дръзнал да опише в подробности масонския ритуал. Според литературните критици Жеромски е писател, поставяш проблема за пионерската роля на интелигенцията. Често на страниците на своите творби той води спор със съвременниците си за отговорността на интелигента и на отделния човек пред обществото, за избора между личното щастие и служба в името на по-високи идеали.

ПРИЕМАНЕТО НА УЧЕНИКА
В мразовита мартенска вечер Рафал отиваше с княза с шейна на улица Мазовецка, в пълния с тайни „Червен дом”. Той беше загърнат с палто от мечешка кожа, но въпреки това подскачаше от неприятни вътрешни тръпки и от огъня, който го обливаше. Струваше му се, че конете тичат твърде бързо, желаеше да се върне или да помоли още малко да се поразходят из града… Още малко. Съвсем малко… Вместо това кочияшът спря конете на ъгъла на улицата и младежът се подчини на необходимостта. Изскочи от шейната, отметна от раменете си шубата и смело влезе след княза в тъмния вход зад портата. Когато неговият водач почука на първата врата, отвори я стар, прегърбен слуга, взе палтата им и им посочи с ръка почти тъмния коридор, леко осветен от пламъчето на фенер, поставен далеч навътре. Рафал неволно закопча всичките копчета на черния си фрак и притисна шапка до хълбока.
Вратата, до която стигнаха, се отвори. Князът въведе своя секретар в една малка зала и излезе. Когато се върна след малко, беше във фрак със закопчани копчета, с черни чорапи и плитки обувки със стоманени катарами. Изпод фрака му се показваше бяла копринена престилка, която не стигаше до коленете, а от лявото рамо към десния хълбок минаваше широк бял ешарп. На ръцете си носеше ръкавици.
Сега те преминаха мълчаливо през две празни и съвсем тъмни зали. Внезапно една врата се отвори светкавично и Рафал се намери самичък във висока сводеста зала, почти тъмна, тапицирана с плат. Там имаше черна маса със странна форма, а върху нея – череп със забучена в него свещ, която съвсем не светеше тайнствено. Новодошлият плъзна поглед наоколо и не без страх видя в ъглите човешки черепи, пищяли и кости. Но вместо да се развълнува, както очакваше по-рано, той изпита no-скоро гняв. Ядоса се, че нарочно са го обкръжили с кости и черепи, за да го уплашат като някакъв глупак.
Той си припомни нощните си експедиции и се присмя на черепите в очите. Вместо молитва и съсредоточеност, което толкова пъти му бе препоръчвал князът, чувстваше нетърпеливост, противна на всяка набожност. Зад вратата чуваше глъч от някакви проповеди, произнасяни с тържествен тон, или от хорови възгласи като войнишки отговори по време на учение. Но ето, след кратко замълчаване от мрака и тишината се понесе песен. Започната отначало от един глас, тя се разля в широк хор:

О, selig war dieses Pilgerleben
An meines Freundes Arm durchlebt,
Fest steht er wie ein Pels im Meere,
Von Ungemach sein Haupt erhebt…¹

Песента още звучеше, когато блесна светлина, сякаш в разцепена стена. Една невидима врата се отвори леко и всред светлината се изправиха на прага трима души, облечени като княза. Човекът по средата носеше на рамо извадена сабя. Той се приближи до Рафал и му заговори на полски с тих и мек глас. От дългата му реч слушателят запомни многократно повтаряните думи: доверие и искреност, милосърдие към бедните, послушание, доброта, търпеливост, смелост и мълчание. На въпроса дали продължава да държи на намерението си да изпълнява всички тия изисквания, Рафал отговори утвърдително. Тогава тримата мъже изчезнаха и отново го оставиха сам.
Но докато успее да дойде на себе си и да почувства колко приятна е самотата, вратата се отвори както по-рано и същите лица влязоха втори път. Застаналият по средата почна да му говори върху изброените no-преди седем задължения, като изтъкваше с дълги обяснения значението, важността и широтата на всяко от тях. Когато на зададения накрай въпрос дали иска да влезе в средата на тия, които практикуват тези добродетели, Рафал отговори утвърдително, говорещият даде знак и другите двама пристъпиха към Рафал и почнаха да го събличат. Те смъкнаха от него фрака, жилетката и разголиха лявата му гръд; изуха му обувките и чорапите, разголиха до коляно левия крак и с широка и дебела кърпа завързаха очите му. Тогава той чу гласа на говорещия:
– Вземам шапката на ваша милост, сабята, часовника и всички метали, които имаш в себе си.
Вратата скръцна тихо и се чу един възбуден глас, а след него – три пъти шумно изръкопляскване и хоров възглас:
– Huze, huze, huze! ²
След малко Рафал усети, че стои между двама души, че някой се намира пред него и докосва гръдта му с върха на сабя. Мекият глас на говорещия преди малко сега звучеше диво и с омраза в бруталния въпрос:
– Какво търсиш тук?
– Искам да бъда приет в обществото на свободните зидари – каза Рафал.
– Желанието ти ще бъде чуто – отговори същият глас, – макар че после кой знае колко ще се оплакваш. Внимавай какво ти говоря.
Двамата другари, които стояха отстрани на новоприемания, го поведоха напред. Вървящият пред него почука. Един чужд глас няколко пъти попита Рафал кой е, откъде е, на колко е години, дали е предал всички метали, дали продължава да държи на желанието си да влезе в обществото. Когато Рафал отговори на всички въпроси, вратата се отвори с трясък и питащият преди миг го тласна в ръцете на двамата пазачи, които стояха отстрани, и извика:
– Махай се, нещастнико! Предавам те на съдбата ти…
Тогава Рафал почувства, че го водят към някаква голяма и топла зала, изпълнена с хора и светлина. Обърнат с лице в някаква посока, която с движения му заповядаха да не променя, той чу добре познатия му глас на приятеля на княза, майора от пруската войска. Майорът казваше:
– Дръзки човече! Какво намерение те води тук? Дали просто любопитство? Или желание да проникнеш в тайната? Трепери! Трепери, нещастнико! Ти стоиш на брега на пропастта, която те заплашва с окончателна гибел. Отговори! Просто любопитство ли те доведе тук?
-Не!
– Думите ти не са достатъчно доказателство. Брате пазител! Допри края на сабята си до сърцето на дръзкия! Заповядай му да тръгне да търси свободата, като направи пътешествие от запад към изток, и ако забележиш най-малката съпротива, пронижи изменническото му сърце.
Тогава Рафал отново усети силно притиснато върху гърдите му острие на сабя, точно там, където биеше сърцето му. Някой го хвана за дясната ръка и го поведе в полукръг по залата. На дадено място водачът го накара да направи дълбок поклон, няколко крачки по-нататък му нареди да се наведе ниско, сякаш минаваха под някакъв свод, после да вдигне високо крак, за да премине някаква пречка. Когато най-сетне го заведе, както смяташе Рафал, на старото му място, чу се тъп удар на дървено чукче и веднага след това шум, викове, дрънкане на оръжие. Разнесе се втори удар. И всичко утихна.
Тогава някой запита другиго на немски как се е държал „пришелецът”. Другият отговори, че бил смел.
Чу се гласът на майора, който казваше на полски:
– Заведете го под стоманения свод…
Младежът чу дрънкане на множество саби, които се удряха една о друга, и тръгна наведен в полукръг под тоя стоманен звек. На края на тоя път отново се поклони. За трети път се обади майорът:
– Заведете го в ония страшни места, където ние сами отиваме с трепет. Накарайте го да изпита последствията от палещия огън. Да, братя мои! Дайте му да познае силата на всички стихии, а ако затрепери, хвърлете го в бездната, която го заобикаля!
Рафал усети, че до лицето му гори суха смола, после, че от двете му страни духа вятър, предизвикан от две духала. След миг го събориха върху една количка и почнаха да го возят по неравен наклон. Накрай, оставен за малко на мира, зае място в края на редица от хора, които се движеха непрекъснато напред.
По едно време чу гласа на майора:
– Накарай го да свие лявото си коляно и да сложи ръка върху евангелието. Дай му пергел в ръка. Нека да допре края му до сърцето си.
В тоя миг Рафал за пръв път изпита неизразим, панически страх. Той слушаше меката реч на майстора, който му обясняваше значението на клетвата, която щеше да положи… Рафал се поколеба. Още малко, още миг и щеше да скочи на крака, да смъкне превръзката от очите си. По дяволите всичко! Студена пот го обля цял…
Изведнъж се чу ударът на дървеното чукче и това прекърши волята му. Той усети, че в същия миг върху темето на главата му се допряха студените краища на няколко десетки саби. От това докосване той сякаш беше прикован о земята, сякаш завинтен о нея с винтове. Волята му изчезна напълно, без следа. Току над самия него се разнесе мекият ласкав глас на княз Гинтулт, който четеше думите на клетвата. Рафал се зарадва до дъното на душата, както тогава, когато разбра, че е спасил Кшиш Цедро. Той започна да повтаря чуждите думи с онова дълбоко, поразително и все пак увличащо неразбиране, със страх, който отново стигна до безумие, до фурия, до спиране на дъха, както тогава, в Сандомеж, когато за пръв път трябваше да пристъпи към изповеднята.
– Кълна се – повтаряше той – пред всевишния бог, строителя на целия свят, в името на своето спасение и на неопетнената си чест, че ще запазя с най-голямо старание тайните на зидарството. Кълна се, че докато съм жив, няма да дам никакъв повод да се открият тия тайни, няма да допусна да бъдат написани, отпечатани или по някакъв друг начин изнесени пред света. Освен това кълна се и обещавам да спазвам най-свято всички статути на това най-съвършено общество, а в случай на нужда да ги браня с кръвта и живота си.

Ако наруша тази си клетва, съгласен съм да ми прережат гърлото, да ми изтръгнат сърцето и вътрешностите и да ги хвърлят в морската бездна, а тялото ми да бъде изгорено и пръснато от вятъра по четирите страни на света. Дано върховният строител на света ми бъде на помощ! За потвърждение на клетвата целувам словото на моя спасител…
Щом новият зидар произнесе последните думи, майсторът на катедрата каза:
– Брате посвещаващ, приближи чашата за кръв!
Рафал разбра, че князът стои пред него, че него наричат посвещаващ. Сложиха под сърцето му студена месингова съдинка. В същото време той чу гласа на майора, когото вече наричаше в ума си: достопочтения майстор на катедрата. Майсторът допря острието на пергела о лявата гръд на новия ученик и каза на немски:
– В името на всевишния строител на света…
Той натисна силно пергела и каза по-високо:
– Im Namen der gesetzmaessigen, verbesserten und vollkommenen St. Johannis-Loge, genannt „Zum goldenen Leuchter”…³
Трети път натисна пергела и заяви:
– С властта, която ми е дадена, и с позволението на всички братя приемам те като ученик-зидар. Стани. Водете го на запад.⁴
Отново го придружаваха двама души.
– Брате пазител! – каза майсторът. – Попитай го иска ли да придобие първата степен светлина.
– Искам… – рече Рафал.
Той усети гасенето на светлината, миризмата на свещите и духването на пламъка от боровата смола.
Едновременно чу, че всички стъпки се насочват към него и усети остриетата на всички саби върху гърдите си. Отново Meister vom Stuhl ⁵ каза, като удари с чукчето:
– Брате пазител! Дай му първа степен светлина.
Тогава отмахнаха малко превръзката от очите на Рафал.
Той видя пламъка от спирт, който гореше на подиума, където седеше майсторът. Лицето на майора, осветявано от време на време от мигащия пламък, се виждаше като върху облак. Чу се втори удар и след малко махнаха превръзката. Преди да удари чукчето за трети път, майсторът заговори страшни думи с един глас, който съвсем не беше страшен, така че и на Рафал му стана весело и доби настроение за шеговити остроумия:
– Трепери, ваша милост, ако станеш изменник! Трепери!
Но той съвсем не трепереше.
– Всички насочени към тебе оръжия ще пронижат вероломното ти сърце, ако някога нарушиш клетвата!
Постепенно в залата почна да става светло, а в цялото събрание настъпи мъртва тишина. Рафал отново остана сам между двамата пазители, а тия, които преди малко бяха насочили срещу него сабите си, сега се наредиха в две редици, други заеха напречните пейки, а трети – отделните места около масички. Застаналите в редица държаха сабите в ръка.
Достопочтеният попита:
– Какво искаш, ваша милост?
– Светлина – отговори Рафал.
– Пазители, дайте на приетия великата светлина!… След третия удар на чукчето снеха от очите на Рафал превръзката.
– Брате мой – каза майсторът с ласкав и радостен глас, – ти си приет при нас като ученик. Ако заслужаваш, не само тия саби, които бяха извадени тук, но и всички оръжия на братята по цялата земя ще ти се притекат на помощ.
Брат Рафал обхвана помещението с любопитен поглед.
Намираше се в зала с тапети от син плат. В дъното й беше поставен трон със златни украшения. Пред трона имаше олтар, а малко по-високо – маса с трисвещник. Отстрани се издигаха две месингови колони. На едната от тях Рафал съзря буквата „В”, а на другата – „J”. В съседство на колоните бяха сложени два големи свещника със запалени свещи, по-навътре, при олтара – трети.
Току пред Рафал имаше ковьор със странни знаци.
– Zur Ordnung! – каза майсторът.
Всички скриха саби в ножниците. Накрай покриха рамото на новия ученик и му казаха да тръгне напред, като слага стъпалата си под прав ъгъл. Когато направи седем такива крачки, майсторът каза:
– Сложете го върху пергела на мъдростта, върху винкела на искреността, върху лъчезарната звезда.
Рафал отново направи три трудни стъпки в посочените места. Майсторът се обърна към него с дълга и сърдечна реч, като му връчи подадените от майстора на обредите върху кадифена възглавница: бродирана престилка от коприна, бели мъжки ръкавици и бели дамски ръкавици (символ на почит към жената), най-сетне му показа знака, който правят учениците:
допиране до гърлото на ръката, свита във формата на винкел, както и братския поздрав.
Когато всички тия церемонии се свършиха с целувка от страна на майстора, Рафал, предаден на пазителите, изслуша дълго и мъгливо обяснение на знаците върху ковьора. Той не разбра много нещо от тия обяснения. В главата си усещаше особен шум и огън, в слепите очи туптеше кръвта му. Непознатите лица на братята го вълнуваха с неопределени чувства. Той знаеше, че е съединен завинаги с тях, а му бяха чужди и сякаш като врагове.
Достопочтеният удари с чукчето и попита:
– Брате пръв пазител, колко е часът?
– Полунощ.
– Понеже е полунощ, съобщи на всички, че възнамерявам да завърша с три силни удара това правилно и прекрасно приемане на ученика и да открия трапезното събрание.
Три удара на майстора, повторени от пазителите, закриха заседанието. Събраните минаха през един коридор в друга зала, където вече бяха наредени маси. Това беше дълго помещение с голи стени. Майсторът на катедрата седна по средата, а от дясната му страна – князът; до тия двама първенци сложиха Рафал. Масите бяха наредени във формата на подкова и новият зидар виждаше от мястото си всички събратя. Той смяташе, че сега вече ще се сложи край на обредите, но се излъга. Майсторът, обърнат към пазителите, заяви тържествено:
– Трапезата в чест на ученика е открита и всеки брат може да работи според проекта за работа, който ще бъде представен.
Когато той удари с чукчето, цялото общество, което досега мълчеше, почна да разговаря. Братята сами разнасяха гозбите. Зад наредените чинии втори ред образуваха бутилки с вино и кръгли чаши с чудновата форма, с изрязани символи и с дъна, дебели цял цол. След третото ядене майсторът удари с чукчето и каза:
– Братя, напълнете пушките със силния барут! Братята, които прислужваха, напълниха чашите с бяло вино.
– Всички ли чаши са напълнени със силния барут?
– Всички – каза братът пазител.
– Първия залп ще дадем за здравето на нашия крал и господар Фридрих Вилхелм! Дясната ръка при пушката, пушката до лицето, до устата, огън!
Всички изпразниха чаши. Като видя това, майсторът изкомандва:
– Пушката до лявата гръд, до дясната, на средата на гърдите; направи втори път триъгълник!
Братята сръчно, като един, изпълниха командата.
Когато слагаха чашите на масата, всички едновременно ги чукнаха о нея със силен шум. След това по същия начин пиха за здравето на великия майстор, Landes-Gross-Meister, брат Фридрих фон Кастильон, професор по философия в кралската академия в Берлин, после за здравето на великия Изток, за майстора на катедрата, за чиновниците при ложата „Златният свещник” и за образуваната преди месец „На изток” във Варшава ложа „Fridrich Wilchelm zur S?ule”, най-сетне за организиращата се сега ложа на сестрите масонки. Изпитото вино действаше на Рафал по необикновен начин. Той не беше пиян, не беше дори развеселен. Сега мислите му бяха започнали да оживяват. Той виждаше ясно и разбираше както никога досега през живота си какво става с него. И беше доволен от всичко. Сега в жилите му течеше мощна мъжка сила, ръцете му бяха готови за дела, умът – остър като топор. Той поглеждаше в очите новите си братя един след друг, разглеждаше лицата и на немците, и на поляците, които виждаше за пръв път, и във всяко око съзираше неумолима сила, същото, което чувстваше в себе си.
Внезапно майсторът на катедрата стана и заговори:
– Последен път ще стреляме за здравето на всички масони от единия земен полюс до другия. Затова, братя, като символ на тоя тайнствен съюз, образувайте преди изстрела непрекъсната верига, съединявайки звено със звено.
Тогава братята запяха на полски:

Единството е камъкът основен,
единството е оня храм свещен,
където ни зове за дълг върховен
зидарят чист, с безсмъртие дарен.
Презрели предразсъдъците стари,
зидарите безгрешни тук градят –
на добродетелта строят олтари
и братя чистите души зовят.

Всички застанаха в отвора на трапезата и си подадоха ръце. Майсторът подаде ръце на пазителите, те на братята прислужници, на чиновниците – всички, чак до Рафал, най-новия ученик. Лакътят на дясната ръка на всекиго се съедини с левия лакът на съседа, а дланта легна върху рамото му. Всички очи се насочиха към очите на майстора, потопиха поглед в тях и замръзнаха така за дълго. Колко чудни станаха сега очите на майстора на катедрата! Колко бяха възвишени, могъщи, колко силни и всеобемащи! Огромна, страшна тръпка като удар разтърси цялото тяло на Рафал и се спусна бавно към стъпалата му, а после сякаш потъна в земята… !

¹ Щастлив бе този скитнически живот на приятел върху рамото облегнат; като скала в морето той стои, издигнал непокорната глава. – Б. пр.
² Възклик на радост, означава: спасител. – Б. пр.
³ В името на редовна, поправена и съвършена ложа на свети Йоан, наричана „Под златния светилник”… (нем.) — Б. пр.
⁴ Към входа, при който са стояли двама пазачи. – Б. пр.
⁵ Майсторът на катедрата (нем.). — Б. пр.