ГРАДЕЖ: Брат Захари Стоянов в годините след Освобождението

Великата ложа на старите свободни и приети зидари в България счита, че като майка на всички регулярни Велики ложи в България, е призвана да дава информация и разяснение относно същината на масонството. По тази причина причина може да достъпите следния градеж на масонска тематика:

Брат Захари Стоянов в годините след Освобождението

Джендо Стоянов Джендов, познат на всички нас като Захари Стоянов, е роден през 1850 година в село Медвен. До 20 – годишна възраст е овчар. След това активно участва в освободителното движение.

От 1878 г. Княжество България е свободно и виждаме Захари от 1879 г. като  помощник – секретар при Апелативния съд в Русе.

На 18 февруари 1880 г. Бр.: Захари Стоянов е сред учредителите на Ложа „Балканска звезда” в Ориент Русе, патентен № 134 от Великия Ориент на Португалия – първо внасяне на Светлината в редовна свободнозидарска работилница в новоосвободена България.

А на 1 август следващата година излиза първият брой на в-к „Братство”. В групата съмишленици, издаващи вестника виждаме двама братя – основатели на Ложа „Балканска звезда” – Бр. : Тома Кърджиев и Бр.: Захари Стоянов, а скоро и още един – Бр.: Никола Обретенов.

Само половин година по-късно, вече като Благотворително Дружество „Братство”, братята в Ориент Русе честват с признание 10-годишнината от саможертвата на Бр.: Ангел Кънчев. В литургията, шествието и поклонението пред гроба му взема участие цялото русенско гражданство.

Като отглас на Градежа на братята в Русе може да се гледа и на внасянето на Светлина на следващата, 1883 година, в Ложа „Братство” в Ориент София. Сред учредителите й са и русенски братя, преместили се в София – Йордан Джумалиев , Ради Иванов и поручик Марин Маринов, бъдещ герой от Сръбско – българската война. Именно братя от тази ложа са в основата на новооснованото след Съединението Дружество на Червения кръст в България. Както пише сп. „Зидарски преглед” : „То е основано по почин на наши братя, на брой 5 души, които личат в таблото на първото му настоятелство, начело с първия български държавен глава, покойният княз Александър І Батемберг, който е бил също зидар” (кн. 8-10, 1936 г.)

През същата 1883-а година Бр.: Захари е вече в Пловдив – столицата на Източна Румелия, но здравето му е разклатено.  С тъжна ирония Бр.: Йордан Джумалиев му пише :
„Ти вече си румелиец. Действително, че отечеството ти Котел е в границите на Румелийското царство, обаче с едно изключение, че Добруджата ти, гдето си пасъл овцете, не е нито в България, нито в Румелия, а в Ромъния – тази е, вижда се, причината, гдето си избрал Румелия, за да се поселиш.  …… Единствен източник да узнае човек нещо за тебе служи Тихо. Той ми е казвал, когато си болен, и вярвай, че имаше на страната си братските мои съчувствия. Великият архитект ти подари още живот, за да го употребиш за полза на туй отечество.”
Писмото е от 28 март 1883 година.

Бр.: Симеон Радев го е наредил сред достойните строители на Съвременна България. За него той много точно казва :
„Захари беше публицист с живо въображение и с оригинална литературна дарба, един голям хуморист, най-големият безспорно с Ботева и Алеко Константинова. Той не бе ходил на училище и бе се научил да чете в комитетите. Той четеше много, каквото му попаднеше, с жадност. В неговата глава вееха най-разнообразните влияния : хайдушкият национализъм, съзаклятническата романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистична мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите – всичко това, кипящо в най-невъобразимия безпорядък и господствувано при все това от естествената сила на един интуитивен ум.”

Това е Бр.: Захари вече в 1885-а година. В тази именно година – между април и септември, тези негови качества правят така, че да се случи наглед невероятната мечта на всички българи – съединението на Княжеството с Източна Румелия.
И още нещо от перото на Бр. : Симеон Радев :
„Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като „Борба”. Тя подейства гръмотевично. Захари бе безподобен памфлетист : един хумор естествен, язвителен и весел ; дарбата да рисува противниците си в карикатури, които странно приличаха на портрети ; един слог лек, живописен, с неизчерпаема изибретателност в комичните изрази ; една мисъл чевръста и бойка и свръх всичко – една неуморима сила на ентусиазъм и на лирическо чувство.”
Един абонат му пише :
„Бай Захарий. Ти си вече вестникар – борец за човешки права. Че си борец – борец си : силен и страшен, за това няма съмнение. Малко се е минало, откак загърмя честното ти патриотическо перо, но успехът ти, байно, е чуден. Ти изпълни хиляди сърца с въодушевление и огън.”

След Съединението и войната със Сърбия Бр.: Захари се преселва в София.
На страната е писано да преживее един от най-тежките периоди – преврата на офицерите – русофили срещу княз Александър Батемберг и контрапреврата на Стамболов през 1886 год. и като трагичен епилог – метежа през февруари 1887 г.  Между ръководителите на бунта,  загинали или разстреляни, са хора с безспорни заслуги до момента за изграждане на новата държава. Братя свободни зидари застават един срещу друг, едните губят живота.
Окръжният управител на Силистра Бр.: Никола Обретенов казва на командира на дружината кап. Христо Кръстев, също брат – свободен зидар :
„Нали сме и двамата русенци, а още повече и масони, та ще може да си караме работата спокойно”
Но не е станало така – смъртта ги разделя. Разделя и близки приятели като Стефан Стамболов и майор Олимпий Панов, герой от Сливница ; като Захари Стоянов и Тома Кърджиев, основатели на Ложа „Балканска звезда”, дългогодишни съратници, братя – зидари.
Ожесточението и междуособицата слагат временно край на братството.

На 13 зекември 1888 г. през втората сесия на V-тото Обикновено Народно събрание Бр.: Захари е избран с голямо мнозинство за председател . За него гласуват и депутати-консерватори, въпреки, че съперник е не друг, а д-р Константин Стоилов, също брат – свободен зидар.
На своя нов пост старият поборник и пламенен публицист се проявява с една неподозирана за натурата му дипломатичност. До неговата загадъчна смърт на 2 септември 1898 година в Париж.

Вичо Стоянов (негов брат) през 1939 г. в специално издаден “Възпоменател лист” казва : “Захари Стоянов е заминал за Париж от софийската гара на 29.VІІІ.1889 г. напълно здрав, придружен от съпругата си, от директора на железниците инж. Николов и от народния представител Иван Андонов. Цялата група пристигнала в Париж на 1.ІХ. в 5 часа сутринта и се установила в хотел “Сюиз”. Още от Белград Захария е почувствал болки в коремната област. На 2.ІХ. в 9 часа и 30 минути вечерта той издъхнал. ”
Анастасия Обретенова-Стоянова, съпругата на писателя (за разлика от брат си Никола Обретенов) е убедена в насилствената смърт на мъжа си: “… един котленец е турил диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата”. Същата теза застъпват и някои изследователи. Слуховете за умишлено убийство на председателя на Народното събрание на Царство България се поддържат и от част от европейската преса.
Версиите за отравяне са много – пристрастията му към народнолибералната стамболовистка партия, отмъстителността на руския цар Александър ІІІ, елиминиране на политически противник от новия български княз Фердинанд, дейността му като кореспондент на „Таймс” в България, и не на последно място – проблеми между братята – масони.

По настояване на Анастасия Обретенова-Стоянова тленните останки на съпруга й Захари Стоянов са погребани в град Русе. На погребалната церемония не са били допуснати жители на Котел и Медвен поради страх от сбивания и размирици. Вестник “Свобода” излиза с траурен извънреден брой на 6.ІХ.1889 г., който включва официалните съобщения за смъртта, съболезнователните телеграми до близките на покойника, телеграмата на княз Фердинанд до премиера Стефан Стамболов, започваща със словата: “Скърбим за смъртта на нашия председател на Камарата”…, както и голяма уводна статия, посветена на жизнения му и творчески път – …” от скромен поборник до председател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар от Медвен до пръв български писател и публицист”.
Подозренията за насилствена смърт са опровергани от проф. Йордан Йорданов, който е отворил саркофага на Захари Стоянов през 1978 г., когато са пренесени костите от гробницата в пантеона.  Той е открил, че Захари Стоянов е имал здравословни проблеми и е страдал от язва.  По време на пътуването той получава перфорация на язвата. При пристигането във Франция вече е било безкрайно късно, защото е развил перитонит. Това е категоричното заключение на проф. Йорданов
Този невероятен живот е продължил само 39 години, а от овчарлъка край Подвис до фаталното пътуване до Париж – всъщност само 19. Излязъл  от Медвен неграмотен, той става виден държавен деец, публицист, юрист, кореспондент на големи европейски издания. Помним обръщението на абоната на „Борба” към редактора на вестника – „Бай Захарий …….”. А тогава той е бил само на 35.
Искам да завърша с думите на един унгарец – Дьорд Сонди :
Захари ли? Захарий ли?  – Няма значение !
Ръст 166 сантиметра? – Няма значение !
Извисява се !

Бр.: Л. А., 3

22.5.2010
Л.: „Понтика”, О.: Бургас

Библиография :

1.Симеон Радев, “Строителите на съвременна България”
2.Недю Недев, “Българското Масонство ( 1807 – 2007 )”
3.Йордан Палежев, „Първозидарите”
4.Дьорд Сонди, “Моят Захари Стоянов”