ГРАДЕЖ: Алхимията като херметична наука

Новина 274 от 439
ГРАДЕЖ: Алхимията като херметична наука

Великата ложа на старите свободни и приети зидари в България счита, че като майка на всички регулярни Велики ложи в България, е призвана да дава информация и разяснение относно същината на масонството. По тази причина причина може да достъпите следния градеж на масонска тематика:

Алхимията като херметична наука

Представата за алхимика като налудничав шарлатанин е по-скоро измислица, отколкото истина. Всъщност основният стремеж на алхимиците е да постигнат духовно съвършенство, а опитите им да открият тайната как от неблагородни метали да получат злато имат второстепенно значение. Процесът на трансмутация или пробразуване на обикновените метали в ценно злато е по-скоро символ и външен израз на вътрешната душевна трансформация на човека.
И все пак алхимиците търсят дълго и усилено загадъчния Философски камък, необходим за получаването на злато, а също действащ и като чудодеен лек. Така те създават апаратура и откриват процеси, залегнали в основата на съвременната химия.
Дали алхимичните теории не съдържат нещо повече от онова, което традиционната наука е склонна да признае? Дали през 20 в. е произведен Философски камък? Дали успешната трансмутация на елементи, осъществена през 1919 г., не сочи, че е възможно да се преобразуват и метали? Може ли отколешният стремеж на алхимиците към духовно съвършенство да е актуален и в съвременния свят? Предстои сами да направим необходимото, за да разберем.

Етимология
Думата „алхимия“ идва от арабското al-kīmiya или al-khīmiya (الكيمياء или الخيمياء, срв. също персийското kimia, което означава „злато“), което вероятно е оформено от определителния член „ал-“ и гръцкото „хемея“ (χημεία). То от своя страна се смята за свързано с гръцките думи „хееин“ („изливам“) и „хумея“ – „смесвам“, „сплавям“, „свързвам“. Един декрет на Диоклециан, написан около 300 г. пр. Хр. на гръцки заклеймява „древните писания на египтяните, които разказват за khēmia-та трансмутацията на златото и среброто“.

Но въпреки това схващане, което често се среща във философската литература – че Херметизмът е и алхимия, че е и традицията на старите, на магическите науки, това доста популярно мнение не е много вярно. Няма само алхимизъм в неговото учение, но има тайни, заключени за посветени. Оттам е понятието “херметическо”, т.е. затворено, предпазено, чисто (за разлика от Херметизма, който е учение).

Обяснение
Алхимия. Изкуството на Слънцето. Алхимията има символичен смисъл – символизира пътя на превръщане на обикновения човек(символизиран от оловото) в посветения човек(символизиран от златото). Различните стадии на химическо превръщане са метафора на Magnus Opus(Великият Труд на Духа).

Принос
Алхимията все пак е възможно позволеното да се покаже, защото идеята за т. нар. “философски камък” е една открита прокламация. А какво всъщност е философският камък – идеята да се преобрати и най-обикновеното в съвършено. За разлика от химията, която разглежда материята само като механична или химична енергия, т. е. принципът на живота е бездеен, алхимията борави с този принцип като формиращ и възбуждащ към съществуване. Когато в материята започнем да действаме с живота като енергия, като Божественост, тогава вече ще можем да променяме, да направляваме, тогава ще създаваме света на мъдростта!
Идеята да се преобразят нисшите метали в злато е да се внесе енергия, която да промени и формира – и то в най-ценностното! Това се е считало за чудо, защото е чакан външният белег само, а не вътрешната тайна: от обикновеното човек да направи химн, химна на радостта – желанието да градира в мисъл, мисълта – в духовност, в духовността – божественост! Ето това е тайната!
Алхимията е всемирна наука за преобращението – тя дава идеи, които плодят!
Алхимията е целяла да намери и онова универсално лекарство, наречено “панацея”, което може да изцели всеки; тя е търсила осъществяването и на идеята за перпетуум мобиле – и то не вън, а вътре в човека. Само човек има неизчерпаемата енергия – своя вечен Кундалини, за непрекъснато си движение и развитие.
За алхимията същинският човек е мислящият принцип у него. Неслучайно Господ отрежда на Адам правото да назове растенията, животните, въобще всичко сътворено, защото само той има знание – знание за преобразяване, знание за свобода!
Идеята да се преобразява е вложена в основата на създаването на човека – Да сътворим човека по Наш образ и подобие. Образът е възможността, подобието – еволюцията на осъществяването. И затова Адам яде от уж забранения плод – за да се преобрази, за да започне големият урок на еволюцията тук, на Земята. И докато я осъществим, ние винаги ще се преобразяваме, винаги ще умножаваме валенциите си. Щом открием нов елемент, за който нямаме валенция, ще си изведем такава, за да направим и с него съединение. Ние носим всички дадености, неизведени на живот, за да си правим валенция след валенция, и сега щом нова валенция е необходима за Мъдростта, ще я родим! Това е алхимията на вътрешния ни живот – не механично рефлектиране и изразяване на мисъл, а раждане на жив фермент, изведен от вътрешната ни същност.

Философски камък
Философски камък (на латински: lapis philosophorum) е названието на предполагаема субстанция, цел на алхимическите търсения. Предполга се, че тя има чудотворни свойства, като позволява превръщането на обикновени метали в благородни, най-вече в злато, но също лекува всякакви болести и осигурява дълголетие (дори безсмъртие)[1]. В писанията посветени на алхимията, прилагателното ‘философски’ се използва метафорично за обозначаване на разни същности, така че се говoри също за ‘философски живак’ и ‘философска сяра’ – субстанции добивани след дълга обработка чрез многократно пречисване. “Камък” е конкретното названието на агрегатно състояние, наред други като ‘течност’ или ‘метал’.
Предметът на алхимията е бил обозначаван по множество образни начини, но упоменаване на ‘философкия камък’ не се среща в ранните гръцки източници[2]; то има свой еквивалент и в другите традиции, индийска[3] или китайска например.

Философският камък и Никола Фламел
Според легендите Никола Фламел създава легендарния камък в своята алхимическа лаборатория на 17 януари 1382 г.. Известното за това идва от неговата книга “Книга с Йероглифи”, в която се разказва как почти случайно станал алхимик.
След поклонничество в Компостела, Фламел се върнал в Париж и след три години труд постигнал целта си. “Направих проекция на червения камък върху определено количество живак в присъствие единствено на Пренел, което превърнах в почти същото количество чисто злато”-пише той. Фламел го направил само три пъти. Ала това било много повече,отколкото му трябвало. Двамата с Пернел (жена му) живели скромно и използвали богатството си за благото на другите. През останалите си години те основали и издържали 14 болници, построили религиозни паметници, плащали за поддръжката на черкви и гробища и давали щедри подаяния на бедните вдовици и сиропиталища. Пернел починала през 1397 г. и Фламел прекарал последните си години в писане на алхимически трудове. Той умрял на 22 март 1417 г. и бил погребан в черквата “Сен Жак Бушери”, която се намирала близо до дома му. Към 17 век историята на Фламел била вече обгърната в легенди. Разказвало се, че скоро след смъртта му крадци проникнали в дома му, търсейки злато. След като не открили нищо,отворили ковчега на великия алхимик с надеждата да открият парче от камъка. Вместо това установили, че ковчегът е празен – нямало нито камък, нито Фламел! Някой смятат, че Фламел и Пернел не са умирали. Те използвали камъка, за да станат безсмъртни. Последвал взрив от съобщения на очевидци, които твърдели, че са видели Фламел. Един пратеник на крал Луи XIV дори заявил, че ги срещнал в Индия. През 1761 г. ги “видели” на постановка в Парижката опера.

Психоаналитични хипотези
Карл Густав Юнг, при изследването на алхимически трудове, стига до извод, описан в предговора към превода на “Тайната на Златното Цвете” [1], че “философският камък” е метафора за намирането на ядрото на личността, а “превръщането на обикновени неща в злато” — умението да се управлява вътрешната жизнена енергия.

Смес
В историята на алхимията е известен един много характерен случай с Алберт Велики – най-големия алхимик на Средновековието. Той е изключителна личност в културата – като богослов, философ, учен естественик, голям изобретател. Изумителен със своите знания, Алберт Велики преподава философия и богословие в най-големите университети в Регенсбург, Страсбург, Кьолн и Париж. Негов ученик е Тома Аквински – най-бележитият теолог на Западната църква (най-известният му труд е “Summa Theologiae” – “Теологическата сума”), който също преподава богословие в Париж. Един ден Тома влиза в алхимичната лаборатория на учителя си, когато него го няма, и какво да види – някаква механична фигура раздухва меховете и огънят гори. Тогава той грабва една метла и изпотрошава всичко в лабораторията. Когато Алберт се връща и вижда трагичното унищожение на двадесетгодишния му труд, пита ученика си какво е станало, а Тома показва отломките на робота и отговаря: Ами помислих, че това е дявол… Ето докъде е стигало нивото и на уж просветената мисъл – да живее с идеята за дявола! Защо Тома Аквински не е разгърнал скрижалите на древногръцката митология, за да прочете, че бог Вулкан (изковал прочутия щит на Ахил) си служи не с ръка, дори не с механичен уред, с който да задвижва меховете в работилницата си, а с думи?! Виждаме какви тайни крие митологията. И това не е илюзорност – човек може с мисъл да въздейства. Но за съжаление съзнанието е било в плен на полярността Бог – Сатана. Хилядолетия вече това разделяне е бреме за човечеството. То като социална беда е погълнало много жертви, а като религиозно внушение милиони погребва живи. Полярността е нужна, но признанието на личностно зло – не! И идеята, че злото е нееволюирало добро, е тайната, с която ще преодолеем раздвоеността. Всеки носи в себе си една алхимична лаборатория и не трябва да допуска някой Тома да я разруши. Правоверността не винаги е достатъчна добродетел, нито като добродетел винаги може да е извинение. Щом вярваме толкова преклонно в Бога, защо не Му позволим да бъде по-голям от нашите убеждения?! Идеята за дявола е до голяма степен повлияна от Инквизицията, от дуализма, който властва през Средновековието в Европа. Може би тази е причината Западът да не роди или да позволи възможност за изява на големи духовни учители, като един Парацелз например, а само на обикновени философски мислители.

Кой е Парацелз?
Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм (Philippus Aureolus Teophrastus Bombastus von Hohenheim), по-известен като Парацелз (латински: Paracelsus), е швейцарски лекар, учен, алхимик, астролог и философ. Професор в Базелския университет (1527-1528 г.). Той се е борил против схоластиката и се стремял да постави медицината на научни основи, като приемал, че всички процеси в организма са химически. Създател на ятрохимията и ново учение за лекарствата, чието действие той смятал не за универсално, а за специфично. Въпреки правилните насоки, които дава за развитието на медицината, Парацелз остава под влиянието на алхимията и свързаната с нея средновековна мистика. Негова е сентенцията: “Не трови отровата, а дозата”. Той е казал: “Всички вещества са отровни. Няма такива, които не са. Само дозата разграничава отровата от лекарството”. Този цитат може да се прочете в предговора на всички учебници по токсикология и фармация

Тайното общество на Алхимията
За разлика от ранните розенкройцери, които вярвали в точните науки и чийто представител Декарт чудесно би могъл да бъде, късните розенкройцери от следващия ХVIII в., обединени сега в Ордена на златния кръст на розата, или Златния розенкройц, отхвърляли съвременните постижения на науката. Някои от тях например предпочитали старата геоцентрична система пред коперниканския хелиоцентричен модел, за което е представителен неиздаденият ръкопис на някой си Аркарион от 1802 г., където Коперник не е просто Коперник, а върви с определението “архиглупак”:
“Колко абсурдно е това, че от едното арогантно желание да бъдат взети за умни, дори стойностните хора са привлечени към системата на Кеплер и архиглупака Коперник. Един християнин трябва да се срамува, ако одобрява тази система, която отрича Св. Дух, Петокнижието на Моисей и особено книгата Битие.” (“Aleph”)
Причината за това обръщане на Златния розенкройц срещу науката е, че тя демисттифицира алхимията, в която розенкройцерите продължават да бъдат вкоренени. Придобилата изненадваща за тях прагматичност наука – прагматичност, която те смятат за повърхностна – отхвърляла също ключовото за Златния розенкройц понятие “квинтесенция”, впрочем понятие, показващо ясно влиянието на Парацелс. Според розенкройцерите божественият елемент пронизва цялата природа, и това е петият елемент – за разлика от четирите добре известни: вода, огън, въздух и земя, – а именно квинтесенцията, която е универсалният животворен елемент. Тя е необходимо условие за приготвянето на панацеята (универсалното лекарство) и Философския камък, с който се трансмутират металите. Тази квинтесенция според тях се съдържа особено концентрирана в росата (ros), кръвта и телесните секрети, за което говори “Свидетелството на Братството на златния кръст на розата” (“Testamentum”):

“Човекът има всички съкровища на свое разположение и ги носи в тялото си.
Ако е богобоязлив, той може да търси и да приготви Голямата тайна (Mysterium magnum) от собственото си тяло:
Първо, той има тази сила скрита в кръвта му, защото тя съдържа животворния дух и от нея можеш да приготвиш тинктура, която ще постави всички духове под небето на твое разположение… и от която можеш да получиш лекарство, което съживява мъртвите.
Второ, ти можеш, ако живееш скромно и чисто, да приготвиш от урина Камъка на обичните Древни, както и алкахеста.”

Заключение
„Алхимикът“ е най-известният роман на Паулу Коелю. Издаден е в Бразилия през 1988 г. Романът е забележителна история за това как човек трябва да следва мечтите си. До 2004 година романът е преведен на над 40 езика и от него са продадени повече от 50 милиона копия в над 150 страни. „Алхимикът“ разказва за това, как всеки от нас има своя мисия и цел в живота, но мнозина не го осъзнават. Но най-важното, за което разказва, е за това, че трябва да правим добри дела, насочени към другите, защото самите ние не знаем какво ще бъде нашето съкровище и как ще го получим. Само ако следваме сърцето си, можем да достигнем до съкровището и да го получим.

Източници
–    http://www.clubabagar.com/book/book_5603002.html
–    http://www.beinsadouno.com/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8/_/%D1%81%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B5%D0%B7%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D1%82%D0%B5-%D1%85%D0%B5%D1%80%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%BF%D0%B0-r26
–    http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/departamenti/istoriq/Microsoft%20Word%20-%20Hermetism_Essay.pdf
–    http://forum.xnetbg.com/index.php?topic=104.55;wap2
–    http://liternet.bg/publish14/m_ruskov/rosicrucians.htm

ВПВАВ

Бр. ДМ

с.л. Ехнатон

19 октомври 2014 г.